Откакто влязохме в Европейския съюз, всичко в добрата стара България получи по едно Евро- пред заглавието си, и с това се изчерпа опитът за интеграция в съвременното европейско общество. Другото, което държавата получи, беше възможността държавният служител да се самооценява в бонусна форма.

Някога си, в миналия и по- миналия век, се назначавали слуги, чираци, калфи, работници, служители, чиновници... Всички те получавали месечна заплата за труда си. Преценявали доколко заплатата ги устройва и съществували в някакво равновесие. Винаги съм мислела, че възнаграждение получават хора с особени заслуги. Това ми убеждение вероятно идва от етимологията на думата – тя произлиза от „награда” с представка „въз-” (над, свръх...). Но сега е друго време, друг век, други нрави, и се оказва, че има хора, които получават месечна заплата за извършен труд (като всички останали трудещи се хора по целия свят), но тази заплата същевременно е възнаграждение за особени заслуги в отговорната и сериозна работа - служба на обществото. Освен този особен вид заплата, съответните служители на държавата имат рядката възможност сами да оценяват стойността на своя труд, без да го съпоставят с пазара на труда и без да го сравняват с труда на обикновените, непоставените в такива непосилни, тежки условия, граждани. Резултатът от това оценяване се оформя като „бонус” и се получава като допълнително ВЪЗнаграждение за още по- особени, невероятно сложни и направо непосилни подвизи. Понеже думата „бонус” пък е от латински произход, няма как да не се усъмня, че Европейският съюз има нещо общо. Оказва се, обаче, че те там в Европата, изобщо не харесвали тази система, предпочитали заплатите.

Нека никой да не си мисли, че аз подценявам службата в държавната администрация. Като истински обществено ангажиран индивид, аз гласувам на всички избори. После с пълно право протестирам срещу тези, за които съм гласувала и потърпявам резултатите от управлението им – съответно, гласувайки, аз нося потенциално отговорността (и реално последствията) за работата на министри, народни представители, разни видове и разреди държавна и общинска администрация, и така до шефката на никога неупотребената от мен Еди- коя-си агенция по еди-какво-си, която има особени заслуги за моето зловещо положение на обикновена гласуваща, която си вре носа в личните дела на държавните служители. Преди избори на мен ми се вменява задължението да употребя правото си на глас, защото от мен зависи бъдещето (неясно е чие бъдеще зависи от мен, но това друг път ще коментираме). След избори се оказва, че за никой (освен за мен, обикновената наивница) не било тайна, че всеки , който се докосне до държавното управление, получава допълнителни приходи със солиден размер. И така стигаме до основанието на моето искане към държавата, държавната администрация и шефката на агенция Еди-коя-си в частност:  с три думи – искам си бонусите! Защото  съм си свършила прекрасно работата като гражданин. Изхвърлям си боклука разделно в шарените контейнери и си дупча билетче в трамвая. Счупила съм две коли по софийските дупки и нито веднъж не съм завела дело срещу общината, защото „проявявам разбиране”. Платила съм си въпреки това всички дължими данъци. Преживяла съм всяка една от безбройните години на преход тук, в Българската действителност. Положила съм, един вид, обществено полезен труд, като съм отишла да се наредя на опашка и да гласувам, за разлика от хилядите негласуващи, които явно са съвсем наясно с мотивите си да не вършат излишни циркулации. Съответно, всеки ден си понасям отговорността, за това, че съм гласувала – наблюдавайки внимателно работата на съответните ми избранници, често съм на крачка от агресивни действия, но пак „проявявам разбиране”. Значи, би следвало да ми се полага и на мен възнаграждение, дори може би бонус за особени заслуги към обществото и държавата. Въпреки, че не се отзовах на призива „да садим картофи в училищния двор”, нито пък откликнах на лозунга „Яжте филии с мас!”, но това е лично решение, което се дължи единствено на моето нежелание да се окажа в някой момент премиер. Стигнах до извода, че ми се полагат и „вредни” за това, че ми се налага да слушам всички глупости, които може да изприказва една жена, когато е притисната да оправдае действията си.

Трудът, който полагам ежедневно, естествено, никога не би могъл да се сравни с този на държавния служител, чието работно време има фиксирано начало, фиксиран край, фиксирани отпуски, гарантирано заплащане на болнични, уволнение с предизвестие и компенсация, та дори и нещо, наречено „Обедна почивка”. И все пак, кога казах, че аз не се уважавам? Именно защото се уважавам, защото съм учила до еди-колко-си години и съм работила още толкова години в тази държава, за нея и въпреки нея, смятам, че вече ми е време да се възнаградя и аз, та дори и бонус съм заслужила, задето още съм тук, плащам си данъците и усилено се преструвам, че живея в Европа.

Онези, които наскоро случайно откриха словосъчетанието „общественоукоримо поведение”, нека помислят и върху възможността всеки работещ човек да приеме тази драма в личен аспект – като бонус към пословичната учтивост, стриктност и ефективност на служителите в държавната администрация. Е, толкоз от мен.

И ако някой призове за позитивно мислене, бих го помолила да си спести риториката.