Кога минаха двадесет и три години? Сякаш вчера беше онова размахване на лозунги и викане „Де-Мо-Кра-Ци-Я!“. Помня хората, които плачеха от радост. Помня „червените бабички“, които се хвърляха като Матросов за партията си. Помня тайните приватизации, употребените надежди и всичко онова, което не се случи. Помня как през 1997-ма ходех пеша в снега на работа и след работа носех чай на барикадите. После реших да родя дете напук на глада, безсмисленото работене и на хляба и тока. Детето ми отрасна с дрехи и обувки втора употреба, ние от години не смеем да отидем на лекар или зъболекар, панелката е пред разпадане, но пък тока и данъците винаги сме плащали. Бавно, но сигурно стигнахме до там, откъдето тръгнахме. Понеже никога не получихме това, за което викахме и скачахме в „зората“ на каквото там ни сполетя...

През 1990-та имаше един ген. Семерджиев, който въвлече в политическото говорене термина „лумпен“. Това всъщност е немската дума за парцал и, понеже съм скарана с немския, за първи път я чух, когато другаря генерал я употреби по повод протестиращите, които не приемаха резултата от първите „демократични“ избори. Днес я чух от устата на Веселин Методиев. Странно как с минаването на годините някои протестиращи остават завинаги „лумпени“, от другия край на бариерата, а други, които вече не са протестиращи (не са и управляващи, но поне са близо до кокала), надяват добре познатия менторски тон и обявяват повсеместното лумпенизиране на нацията. И, да, за пръв път ми стана обидно. Защото през 1990-та може би не знаех точно какво искам, но сега със сигурност знам – искам да знам за какво работих през тези години, за какво работи съпругът ми, баща ми, майка ми... Защото, ако сме работили само за единия ток и хляб – жалко за нас, за това, че решихме да останем тук въпреки всичко. А не е, като да не сме работили – работехме, и продължаваме да работим по 12 часа на ден... За кого работим, искам да ми обясни оня, който така спокойно и усмихнато лумпенизира всичко на света и как се предполага да не протестирам?