Аз съм просто една песъчинка.

Някога може би съм била скала,

а сега вълните ме търкалят.

Безполезна съм – нямам крила.

 

 

Аз съм тихия шепот в тревите -  

в най- ниското, близо до корена.

Аз съм хладния дом на мъглите.

Аз съм книга, отдавна затворена.

 

И когато ме будиш призори,

в оня синкав предутринен мраз,

все пропускаш простата истина:

нещо друго ти трябва, не аз...

 

Стихчето ви е хубаво, много.
Има чувство и разтърсващи истини...
Понякога така се чувства човек.
Не бива да е постоянно, а само понякога...Защото у всеки от нас има добри качества, таланти и много хубави неща, които често остават в спящо състояние.
Да ги събудим зависи само от нас.
Стихчето ви ме развълнува и натъжи.
Не бива да се подценяваме, защото всеки от нас е уникален сам за себе си, и друг като него няма. Съдбата на всеки дарява с дарби и таланти, от нас зависи най-много дали да ги осъщестим, въпреки всичко.
Трудно нещо, но някои от нас успяват.
Такъв е животът...
Малко повече вяра в себе си и оптимизъм, помагат в живота нелек.
Поздрави за стиха, много поздрави.
Лек ден:ок

за това, че прочетохте и споделихте с мен мислите, които е предизвикало това писание :). Стихчето е доста старо и определено е плод на моментно състояние, както повечето ми стихове. Благодаря Ви и за това, че посетихте още новият ми блог :) Поздрави!